Наричат я Кралицата на класическото кино.  Джесика Ланг е носителка

Наричат я Кралицата на класическото кино.  Джесика Ланг е носителка на две награди „ Оскар “, пет „ Златен глобус “ и три статуетки „ Еми “.

Актрисата има  общо 44 кино, театрални и телевизионни награди и 85 номинации за функциите си в киното и театъра.

Джесика Ланг е родена и израснала в Клокет, Минесота. Носи полски и финландски корени.

През 1967 година печели стипендия за изкуства в Университета в Минесота, само че отпътува да учи пантомима в Париж. Пробивът ѝ в киното стартира през 1976 година с основната женска роля в световноизвестния екшън „ Кинг Конг “.

Тогава продуцентът Дино де Лаурентис я избира измежду стотици кандидатки. Три години по-късно режисьорът и хореограф Боб Фос ѝ поверява ролята на ангела на гибелта в паметния мюзикъл „ Ах този джаз “.

Прави запаметяващи се функции във кино и телевизионни продукции като „ Пощальонът постоянно звъни два пъти “, „ Тутси “, „ Зловеща фамилна история “. През 1992 година изгрява на Бродуей с ролята си в „ Трамвай " Желание “ в пиесата на Тенеси Уилямс.

Последната ѝ роля е на Филис – майката в пиесата на Пола Вогел, чиято премиера беше на Бродуей този април.

В действителния живот Джесика Ланг е майка на две дъщери и един наследник от любовта ѝ с Михаил Баришников и драматургът Сам Шепърд.

В последните 20 години художествената снимка е нейна пристрастеност. Джесика Ланг е в България за откриването на изложбата със 120 черно-бели авторски фотографии, които можете да видите в Националната художествена изложба в София до 29 септември.

Джесика Ланг гостува в рубриката „ Главната роля “ на предаването „ 120 минути “ на bTV:

– Разкажете ни за Минесота, никога не съм бил там.

– Там отраснах и към момента извозвам множеството си лета там. Много е красиво. Там, където е хижата ми, е доста отдалечено, с доста езера, поточета, реки, гори. Много е умерено, доста хубаво.

– Имали сте щастливо детство.

– Нормално детство. Да, отраснах по дребни градове и в провинцията, беше ужасно.

– Били сте четири деца.

– Да, четирима бяхме.

– Работата на баща Ви е била свързана с много пътуване, нали?

– Много се местихме, да. На всеки няколко години. Все бях новото момиче в учебно заведение, все се сприятелявах изначало. Сега като се замисля, беше забавно детство, тъй като имаше непрекъснато придвижване, което значително ме приготви за живота ми по-нататък, да мога да се приспособявам, да мога бързо и елементарно да се местя.

– Абсолютно, да бъдете социална, да се сприятелявате с нови хора…

– Ами не съм чак толкоз обществена, не.

– Не сте ли? 120 фотографии. Името на предаването ни е „ 120 минути “, има някаква символика. Какво Ви вдъхнови да се занимаете с фотография?

– Донякъде, тъй като киното и театралното изкуство са общественост на хора, изисква се голямо групово изпитание, като непрекъснато си заобиколен от доста хора и постоянно зависиш от режисьора, редактора, оператора. А при фотографията е необикновено – можех да се занимавам с нея сама. Много насаме занятие е – единствено ти, камерата и това, което виждаш. Малко като рисуването и писането допускам – нещо, с което се занимаваш самичък. Беше страховит баланс за хаоса на снимането на филми и работата на сцена. Беше доста насаме, медитативно, персонално.

-Абсолютно права сте, особено в днешно време, когато всичко се движи толкова бързо. Всички постоянно скролват по екраните.

– Знам, полуда е.

– Като в Лас Вегас.

– Да, по ротативките.

-Точно, да. А това е като картина. Можете да се взрете в нея, да размишлявате. Вие предпочитате ли тишината?

– Да.

– Защо?

– С фотографията е ужасно. Имах план в Ню Йорк преди 2-3 години по време на локдауна, в пика на пандемията, когато всеки, който можеше да напусне Ню Йорк, беше отпътувал. Улиците бяха пусти. Беше безшумно. Беше някак… необичайно, тъй като доста места бяха залостени с дъски, улиците бяха празни. Имаше опция човек да се поразходи и да съзерцава. Това е едно от обичаните ми неща – да живеем тук и в този момент, сега, да следим всичко към нас. Беше ужасно упражнение. Написах и книга за това време в Ню Йорк. С всички фотографии, сега, в който си снимал мига, той към този момент е в предишното. Това е нещо, което в никакъв случай повече няма да видиш, няма да изпиташ още веднъж. Беше превъзходен дневник, запис на тези дни, както е всяка снимка.

-Смятате ли, че отминалите времена, преди сегашната лудост, са били по-щастливи за човечеството?

– Животът в този софтуерен свят, с непрекъсната непотребна информация… Притеснявам се какво предизвиква на дребните деца, които непрекъснато са изложени на това. Аз до момента в който растях, живеейки в провинциална Минесота – единственото забавление, което имахме, бе да пуснем тв приемника вечерта или да отидем до локалното кино. Човек разчиташе на личното си въображение, тъй като трябваше да живееш в личен утопичен свят, да си създаваш мечти и разиграваш сюжети. С часове съм седяла сама, потопена във въображението си, представяйки си неща. Понякога се притеснявам, че това в този момент е изгубено. Виждам деца по улиците на Ню Йорк, дребни деца в колички с устройства в ръка, извършващи това придвижване, и си споделям „ Олеле “.